... Седмици по-късно, в Божествения Reach, караван за доставка, връщащ се от Харати Хинтерландс, донесе нещо с него, малко момиченце. Казаха, че е била намерена скитаща по горите в хинтерланд, близо до смъртта, и е била спасена от серафима. Тя трябваше да бъде заведена в Дома на сърцето на кралицата. Нямаше време да се вникне в това коя е тя или дали имаше някакво семейство, градът се готвеше за короната на кралицата, а подробностите за сигурността се утроиха за случая, Серафимът не можеше да си позволи да губи човешки сили. ..
... Момичето беше вече в дома за сираци вече повече от месец и се бе настанила добре. Не се събуждаше в сълзи в средата на нощта в продължение на седмици. Жриците нарекоха нейното царство, в чест на новата кралица, единственото нещо, което на ума на хората в деня след като момиченцето пристигна. Бяха разтревожени за нея, не си беше нарушила мълчанието, откакто бе пристигнала, с изключение на виковете й в сърцето на нощта, когато дойдоха кошмарите. Въпреки мълчанието си, тя се съгласи с останалите деца, всички те дойдоха от лоши места и така разбраха мълчанието й ...
... Бяха минали три месеца, откакто момиченцето пристигна в Райч на Дивинти на каравана за доставки. Престоят й в „Кралицата на сърцето“ беше кратък, овдовял благородник на име Етарн Леванче, любезен мъж на средна възраст, без свои деца, посещавал сиропиталището. След като чу за мрачната история на Рейн, той се опита да я осинови. Жриците бяха щастливи, че след като е преживяла цялото малко момиченце, тя ще получи живот на екстравагантност в имението на Леванче. Някои от жриците обаче не бяха склонни да предадат момичето заради тревожните слухове за тайнствената смърт на съпругата на Леванче. Това бързо бе отхвърлено, тъй като Леванше донесе добри пари на масата. Но знаете какво казват за слуховете ...
Повече от година по-късно животът беше добър в имението на Леванче. Човекът не беше нищо друго освен добро с нея, той й даде най-хубавите дрехи, най-добрата храна, всичко, което едно дете може да иска, но въпреки това момичето никога не издаваше звук. Годината, която бе прекарала с Леванче, беше самотна служители в имението, единственото взаимодействие с други хора, които имаше, беше когато ги наблюдаваше по улиците от прозореца на библиотеката, където прекарваше по-голямата част от времето си. Нямаше нищо против, тя не беше за разговор. Нощните ужаси все още идваха от време на време, но не бяха онова, което я събуждаше в нощта тези дни. Някои нощи, зловещи звуци ще се промъкнат до ушите й от мазето ...
Тя лежеше в тъмнината и се преструваше, че спи, а главата й затихна. Тя чакаше, любопитството й бе спечелило най-доброто от нея тази нощ, тя лежеше, чакаше. Това, което приличаше на часове, преди да го чуе, леко бръмчене, бавно разтърсваше тишината, последвано от странни ритмични изкривявания, които сякаш минаваха през ушите й право в главата. Тя внимателно отблъсна одеялата, леко постави краката си на студения каменния под, предпазлив, за да не издаде звук, за момент остана на леглото, очаквайки очите й да се приспособят към тъмнината. Тя се измъкна от стаята си, безмълвна като сянка, тя се промъкна надолу по стълбите и през тъмните черни коридори, търсейки източника на зловещото бръмчене. Докато минаваше през имението, ужасното бръмчене ставаше все по-силно и по-интензивно, сякаш идваше навсякъде навсякъде, навсякъде около нея, усещаше го повече, отколкото можеше да го чуе. Сега вече се приближаваше, в един от коридорите под имението, накъдето идваше бръмченето, можеше да различи леко открехната врата на мазето в далечината, леко зелено сияние, излизащо отзад. Тя замълча за миг, кожата й се промъкваше по кожата й, всяко влакно от тялото й се притискаше към вратата, сякаш стаята отвъд нея й се обаждаше, я посрещаше и я чакаше предчувствие. Бръмченето й изпълваше ума, когато влезе в стаята, тя се вгледа в съдържанието на стаята, сякаш беше в транс. Онова, което видя, трябваше да я ужаси, костите осеяха масите, натрупани на стени пълни с бурканчета кръв, облицовани с една от стените, древни текстове на забранената магия и артефакти, висящи на витрини, голяма клетка седеше в ъгъла, подът беше покрит в светещи зелени руни, написани на някакъв неизвестен език, но онова, което привличаше погледа й, беше олтарът в средата на стаята. Голяма каменна плоча, украсена с дърворезби и руни, повърхността й беше оцветена в червено от кръв, блещукаща в слабата зелена светлина на върха на олтара, лежеше една зловещо изглеждаща кама, леко различна по цвят от пурпурната петна. Тя я привлече, повика я, без да осъзнава, че вече е почти на олтара. - Ах, дете мое. Тя се обърна, гласът на Леванше преряза транса като нож, докато говореше, че бръмченето се разби в мълчание. Той стоеше на вратата, а зелената светлина от руните ужасяваше лицето му. Изглеждаше различен от любезния мъж, който я бе приел, очите му бяха тъмни и зачервени, а лицето му беше изкривено, почти нечовешко. Гласът му отново прониза тишината: „Надявах се, че няма да откриеш малката ми тайна, ритуалът няма да е готов до следващото новолуние“. Лицето му се превърна в изкривена, изкривена усмивка. - Изглежда, че ще останеш тук дотогава. Той се хвърли към нея от вратата, в ъгъла на окото й видя как ножът блести върху олтара ...
...Един минувач докладваше, че крещи към серафима. Намериха безглавото тяло на Леванче, което лежеше в каша кръв на главната стълба, тялото беше пълно с прободни рани, главата нямаше къде да се намери. Малкото момиче все още плачеше под леглото, когато пристигнаха. Решиха, че това е обир, който Леванше се е опитал да изплаши бандити и те се паникьосаха. Дори не им е минавало през ума да подозират малкото нямо момиче, не е било възможно едно дете да е извършило такова жестокост ... Колко грешно е било ...
... Тя стана район на града, настанен в приемна къща скоро след инцидента. Общо семейство, валфорди, майка шивач, баща пекар, с три свои деца вече. Те бяха чували за инцидента и миналото на малкото момиченце и я съжалявали. Те се отнасяха към нея като към собствена дъщеря. Живееше удобно, помагаше в семейната пекарна и играеше с новите си братя и сестри. Тя започна да говори за пръв път, откакто беше намерена в гората. Тъй като Леванче нямаше свои собствени деца, когато тя стана пълнолетна, всичко, което беше негово, щеше да бъде нейно, неговото богатство, неговото имущество ... и тъмните сили да чакат под него.
- Страхуваш се от тъмното?
Списък със съоръжения:
Маска
Маскарадна мантия
Трети ред културен връх
Svanir ръкавици
Трети ред културни крака
Ботуши Сванир
Оцветители: Черна череша и бездна
Оръжия: Малебактерии и Адам
Наистина исках некрото ми да изглежда като вампир, тъй като имах същия вид / тема с моя некро Guild Wars 1, Отне ми много време да събера този поглед и да събера парите за него. Осъзнавам, че можех да се прекалявам с историята, но щом започнах, имах го в главата, че не можех да спра, дори отидох и купих "Адам", единствената цел да бъда Леванче в снимките на екрана, надявам се момчета като Reign of Blood!